Нейно Величество … Рила!

Едно върховно изживяване до х. Иван Вазов...
Въздействащо - това е думата, с която искам да ви споделя усещането, което изпитвам при мисълта за този преход!

„Стъпки към себе си“
През очите на един новобранец

Вече две седмици са минали, а в мен преливат чувства и мисли от изживяването сред величествените върхове на нашата любима планина Рила.

Ще споделя това изживяване в сегашно време, за да имате възможност да се потопите в думите, да се свържете и да усетите това, през което преминах.

„И ето ме на път, на път към новото и различното. Едно вълнуващо приключение с прекрасни хора, към заснежените върхове - към мистичността, която споделят скалите, езерата, облаците … И цялата заобикаляща среда говори чрез символите и образите в природата, които са чудесен израз на процесите, намиращи място в човешката душа.
С бодра стъпка и настроение, в колонка по един към х. Седемте езера крачим ний с щеки под ръка. Слънцето напича, снегът блести, групата лафове нон стоп срича, а на мен усмивката ми от радост на лицето грее и струи. И ето ни там сме. С лекота достигаме първата спирка на таз чудна планина. Някой хапват, докато други на слънцето се плакнат. Потегляме отново с групата на път, със снегоходки сдобива се кракът. Добре, че има кой да ми ги сложи, че наопаки щях да шляпам и от дълбокото да зяпам.
По красиви пътеки минава нашата радостна дружинка и на езерата се възхищава. Едни се разхвърлят голи над кръста, а други по боксерки и къси панталонки тен събират и пред нищо се не спират.
 Едната част от групата решава да почине, а с другите оставяме раниците и бодра поемаме нагоре до в. Харамията. Там на върха се усеща безкрайният разкош, а по скалите се разпознават интересни образи, с които мога да запаметя момента... Развъртяваме „швепса“, със сурови ядки се подкрепяме и надолу бързо се отправяме. Групата се събира, раниците се награбват и честно да си кажа, тук вече ми се иска да заплача. Отново в колонка по един катерим, лично за мен, най-стръмната част от нашия планински подем. Малки стъпки, въздишки и поглед наведен в краката, за да не се изплаша допълнително от височината… (Шегувам се, това го добавих за римата ;) ) Признавам, че тази част с най-много уроци ме дарява. Разбирам колко е ценно да правя всяка стъпка една по една, да не гледам нагоре и да се плаша от това колко остава, да дишам дълбоко, да се изпълвам със сила и вяра, че всяка следваща стъпка ме доближава и с радост ме дарява.
Та да-а-м! Горе, на ВЪРХА, сме. Вятърът ни посреща с песен. Сядаме да отморим и презаредим, и за нови подвизи да се засилим.
От там всяка крачка вече е като закачка. Толкова е леко и приятно, усещането е сякаш летя! Остава малко до мястото, за което толкова много съм слушала. Наблюдавам възвишените върхове, разкошните езера покрити със снежец, различните облаци виреещи в небесата, и прекрасното слънце, което как чудно озарява всичко наоколо.
Виждам я - пустинята! Тя се разгръща пред погледа ми. Място, в което само очите на сърцето и душата могат да видят величието, извиращо от тази гледка. Широк път. От едната страна скали, в които можеш да намериш онези различни символи и образи, с които природата общува. А от другата страна - вдлъбнатина! Представям си един дракон, който обитава тази мистична местност. И както си вървя напред към хижата, която се подава на края на пътеката, изведнъж чувам странен звук, идващ от краката ми. Логичната страна в мен се замисля дали е възможно това да е земетресение, а мистичната ми натура си представя как духът на тази Пустиня ни приветства.
Засилвам стъпката, гледам право към залязващото слънце и бленувам да усетя енергията, идваща от хижата. Разглеждам облаците, които с всяка секунда изменят формата си. Можеш цял комикс да пресъздадеш от това, което разпознаваш.
Залез! И ето ни пред хижата, цялата група, точно на Залез. Усещането е удовлетворяващо… Хижарят ни посреща и настанява в стая с 16 легла… За пръв път ще спя по този начин, чувството е забавно. Избирам да съм на втория етаж, за да ми е още по-различно изживяването. Оставям всичко и се запътвам към общата част, в която всички се събират.  Отварям вратата и ме лъхва топлина и уют. Стените са покрити със запленяващи произведения – картини, символи, извадки от книги и една рисунка на мъж с бяла брада в поза лотос, а ръцете му - най-отгоре увити и завършващи със змии. Сядам и вкусвам великолепната гореща напитка, отпускаща ме изцяло. Чая, признавам си, ме опияни. Но не какъв да е чай, ами този чай, набран по време на изгрева. В книгата на хижарката се споделя, че тези билки пеят химни и молитви, радостни оди за любовта и началото - на теб и на света. Просто разкош! Събрахме се лека полека на масата, доопознахме се, след като споделихме чудната леща и ароматното кафе - истинска наслада ни обзе.
Приятно уморени, на масата в ъгъла се събираме и с истории от предишни преходи се заливаме. Хижарят – 85 набор, Андрей -  енергичен, мил и симпатичен, се грижи да се чувстваме като у дома си. Споделя ни как благодарение на тази тишина успява най-накрая да чуе себе си, вътрешния си глас, да разпознае неговите мисли и чувства. Тези думи ме впечатляват силно „В града е шумно, хората не спират да говорят, всичко, което ни заобикаля бръмчи. В планината е мястото, където можеш да останеш и да се свържеш с собствените си звуци и вибрации… „
Преди да си легна имам честта да видя и усетя нещо… омагьосващо. Лично за мен това си е утопия. Нощта, звездите - истинска феерия от блясък… така близо и толкова нереални! И аз имам усещането, че ако се протегна, мога да ги докосна. Малката мечка се вижда и намига и Ах! - Падаща звезда... В този момент си пожелавам тази тишина, за която сподели хижарят да е част от моя свят.
Прибирам се от нощния разкош и рощавият Рой (куче) ме залива с любовта си.  Разсънвам се, но си заслужава!
Сутрин е,  закусваме сладко, сладко, а хижарят ни свири на китара.  Рой ме нацелува и лека полека се събираме пред хижата, за да потеглим към върховете, отново над величествената пустиня...
Прибирането минава като един миг. И през цялото време песни, лафове, закачки. Под лифта надолу дори се заформи щуро пързаляне с найлони. При колите и хек се развъртя, а аз по чехлички се преобух и като у дома навсякъде се прочух ;)
Минаваме да разгледаме „Природен парк Рила“ , а от там в „Бохемската“ механа хапваме като царе, за да се почувстваме още по-добре!


Това накратко е историята на този преход през очите ми като новобранец. 
Благодаря на нашия великолепен водач Веско, че избра това магично място!
Благодаря на щурата група, с която споделих това вълнуващо за мен приключение!
Благодаря на Алби, който запамети с фотографския си талант тези омайващи стъпки…!
Благодаря на себе си, че казах Да и си позволих да се свържа още по-силно с енергиите на природата!

Тук можете да видите и снимките от това необятно преживяване...