Поривът на свободния дух

част 1 - Вдъхновението

Една януарска, неделна утрин отворих очи и след като благодарих за новия ден, сложих вода на котлона, за да си приготвя кафе. Усетих лек дискомфорт в гърлото и реших да се сгрея с вълшебен чай. Наричам го вълшебен, защото микса от билките е от вълшебната Родопа, а дядо ми го е набрал, баба ми го е изсушила, а един ден мама ми го подари в хартиен пакет с думите "вътре е любовта на природата и нашето семейство". Разбира се, след две чаши от горещата отвара с чуден аромат вече бях прекратил всякакви наченки на настинка.
Този ден беше от онези домошарски надели, когато ми е толкова уютно, блажено и топло вкъщи, че единствения "недостатък" е прокрадващото усещане, че следващия ден е понеделник - работен ден.
Привечер се натъкнах на видео клип, който силно ме разтресе. Кадрите придаваха неописуемо усещане... потънала в пухкав сняг Витоша планина, озарена от причудлив изгрев, прорязващ хоризонта, а за фон две каба гайди, които буквално бяха трансирали всички присъстващи. Гледайки го възкликнах "ВЕЛИКО", искам и аз да съм сред тях. Оказа се, че организатор е момиче от София на моята възраст с име Лили , която от една година организира всяка неделя група млади и стари да посрещат заедно изгрева близо до хижа Алеко, насред Витоша.
Не се сдържах и благодарих на Лили, че внася в живота ни промяна, като ни доближава до природата и ни разпалва с ентусиазъм. Думата Ентусиазъм се състои от гръцките думи "ен" - вътре и "теос" бог, като всъщност означава "Богът в нас". Е тя разпали моя и го извади на бял свят.
Тя много се зарадва от моите думи и обяснението за смисъла на думата и сподели, че би се радвала да присъствам на живо някоя неделя. Още в следващия миг знаех, че на следващата сбирка ще бъда там.
С тази мисъл започна и работната седмица, като с всеки изминал ден трепнех все по-силно в очакване на неделния изгрев, сякаш нещо щеше да се случи.
Планирах да пътувам още в петък след работа за София, за да се видя с Лили, тъй като разговорите ни за живота се задълбочиха. Открихме, че имаме много общи уроци по пътя на живота. Центрофугата на ежедневието ме завихри и неусетно стана четвъртък вечер, когато отново бях пред компютъра разисквайки с нея интересни житейски мисли и случки.
Бях и споделил че работя от 9 години на едно и също място и че е време да променя това, но не с нова работа, а с нов начин на живот. От години ме преследваше мисълта, че съм мързелив и непълноценен, но вътрешно знаех, че просто не мога да живея еднообразно по график, друга порода съм. Седмиците, месеците и годините си минаваха и това чувство се задълбочаваше. Чувстваш, че момента е узрял, обаче раницата със страховете е толкова голяма и тежка, че не просто ни забавя по пътя, а ни заличава от него.
Малко след полунощ, докато си стоях сам вкъщи пред компютъра, пишейки си с Лили чашата на робското търпения в мен преля и си казах стига, ама на глас!
Последва ледено студен душ с цел изясняване не ситуацията със самия себе си. Не изясняване, а потвърждаване. Стегнах си багажа с зимни и летни дрехи, взех любимите си книги, международния паспорт, здравната книжка, счупих касичката със спестявания и тръгнах за София в 1:30 след полунощ. Почувствах се лек като перце и усетих, че скъсах синджира в главата си. Знаех, че в 8:30 сутринта ТРЯБВА да съм на работа, но по всичко личеше, че това няма да се случи.

част 2 - Извън правилата

Поради късният час и липсата на личен автомобил, се наложи да се обърна към някой за съдейстие. Знаех, че реално в Пловдив по всяко време на денонощието има към кого да се обърна и в първия момент се сетих за Жорката. Той ми е приятел от няколко години, който ми е помагал с какво ли не в доброволческите лагери преди и след ежегодните издания на WakeЪп!.
Звъня му, но не ми вдигна, при което без да знам защо бях сигурен, че не спи. Писах му съобщение, че е важно да се чуем сега и само след няколко секунди той ми се обади.
Изстрелях му няколко бързи изречения. Нещо от сорта на "Време е за промяна и не мога да чакам повече. Тръгваме за София сега. Само ти можеш да ми помогнеш". Пита ме дали съм добре и измърмори нещо, че не можел, защото бил пил и даже продължавал сам у тях.
Питах го за адреса му, като му заявих, че аз ще карам, щом той не може. Няколко пъти се опита да ме разубеди с разни въпроси, но след като усети, че съм решен каза адреса си и аз тръгнах на мига.
Чакаше ме пред тях зареден с хиляди въпроси защо и как. Качихме се в колата и я подкарах право към София. Карахме бавно заради мъглите и заледения път.

Малко след 4 сутринта бяхме в квартал Карпузица, в подножието на заснежената тогава Витоша. Лили ни посрещна и ни покани да влезем в дома и.

Жоро едвам гледаше и бързо заспа, а ние втренчени един в друг като в огледала се заприказвахме до забрава. След няколко часа той се събуди и ни намери, както ни беше оставил. Каза ми, че съм луд с усмивка и си тръгна за Пловдив.

В 8:30 се обадих на Младен, който бе шефът ми по това време, за да му кажа какво се случва. Винаги ме е разбирал и подкрепял, така бе и тогава. Това бе първият ден в девет годишната ми служба, в който без причина и без да го предупредя предварително  не отидох на работа. Вечна благодарност към него и работата, която в последствие разбрах, че е била много сериозна школа подготвяща ме за предстоящите събития от моя живот.

Почти без да мигнем бяхме влезли в интересно състояние, в което потънахме в разговори за живота, смъртта, мечтите и надеждите.

част 3 - Преображението

Изведнъж се оказа, че вече е събота сутринта, а имахме план за деня. Станахме, на бързо пихме по чай, грабнахме раниците и тръгнахме към планината. Целта ни бе най-високия връх на Витоша – „Черни връх”. На този ден се честваше първият, организиран, туристически поход в България, носещ името „По стъпките на Алеко”, посветен на Алеко Константинов, който е бил първия инициатор в българския туризъм.

Планината бе снежна и вълшебна. Печеше слънце над километричната колона от туристи устремена към върха. Духаше вятър на пориви и на момети завихряше красиво снега тук и там. Горе ни очакваше гледка, спираща дъха. На хоризонта се виждаха върховете на Стара планина и Рила и се замислих колко много места и възможности ни предоставя всеки ден живота. Осъзнах също как изпускам повечето от тях, защото поне пет дни в седмицата съм на работа.

Прибрахме се по залез слънце за бърз душ и лека вечеря, а след това се отправихме към покрайнините на града. В двора на една къща там, същата вечер щяхме да се включим в индианси ритуал – Темаскал.

Древната практика всъщност се състоя в малка, ниска и кръгла шатра. В центъра беше изкопана дупка в земята, за да бъдат положени в нея нагорещени до червено камъни.

Седнахме по бански около камъните и затвориха портичката. Настана абсолютен мрак. За секунди стана топло като в сауна и влажно, особено след като водещия напявайки започна да излива вода върху камъните.

Индианците казват, че по време на Темаскал сякаш се връщаме в утробата на майката, подготвяйки се за новия живот. Всичко продължи два часа като на всеки 30 минути отваряха за кратко да внесат още нагорещени камъни и вода. Това бе едно от най-дълбоките преживявания в живота ми изпълнено с много визуализации в пълната тъмнина. Излизайки навън след края, под небосвода изпълнен с безброй звезди, поемайки от свежия въздух, пиейки от чистата вода, стъпвайки бос на заснежената земя се почувствах изключително жив. Сякаш се бях преродил в тялото си, а то ми изглеждаше толкова мило и ценно, че всичко останало сякаш изгуби важността си.

Прибрахме се почти без да се говорим. Преди лягане многократно връщах лентата на последните няколко дни и така наслада и чувство на благодарност заспах. Дори не подозирах какво ми е подготвила вселената покрай изгрева на слънцето.

Част 4 - Изгревът!

Сякаш след миг алармата пропищя. Време бе за изгрева! Та нали това бе първоначалната причина за моята авантюра. Още беше тъмно, когато вече бяхме навън, а там ни очакваха други ентусиасти. Отправихме се към хижа Алеко, която се намираше на тридесетина километра извън София. Там се събрахме около 20 човека и се отправихме към „Дървото на изгряващото слънце”. Така наричаха мястото, до което се стигнахме за около половин час ходене пеша. С всяка крачка тъмнината отстъпваше на светлината, а оранжево, виолетовите багри заливаха облаците и заснежената планина. Втренчен в далечината, озари ме първия слънчев лъч.

Спря дъха ми. После дълбоко въздъхнах. На глас проговори устата ми вместо мен „Напускам работа, взимам живота си в моите ръце”. Слънчевият диск проряза хоризонта и светлина озари всичко надлъж и на шир.

Само седмица след като бях разбрал за посрещането на изгрева, той промени живота ми.

Обърнах се и прегърнах Лили с благодарността на цялото си същество.

Пътувайки обратно към Пловдив със споделено пътуване, осъзнах колко сме далеч и всъщност колко сме близо от решенията водещи след гласа на сърцето ни. Реших, че от тук нататък ще правя компромиси с всичко и всички, но не и със собствения си живот.

Дадох си седмица преди да говоря с шефовете, за да премисля все пак някои неща. След седем дни още нямах никаква идея какво ще правя с живота си, но все така бях жаден за промяна и пуснах предизвестие за напускане.

Малко се притеснявах преди да говоря с шефовете ми Младен и Д-р Младенов, които безкрайно много уважавам заради шансовете, които са ми дали да науча толкова много неща. Незнайно защо въпреки лоялността си се чувствах като предател. Може би, защото те и колегите ми бяха като семейство с което съм израснал. Вътрешно знаех, че е дошъл момента, в който трябва да им благодаря и да продължа по пътя на живота си.

Зад гърба ми вече беше 9 годишен период, а аз бях на едва 26 години.

Само 6 месеца преди това имах близо шест годишна щастлива връзка, годеж и дата за сватба.

Промените в живота ми нахлуваха една подир друга, а свободата и щастието ме обземаха всекидневно. И така скочих в неизвестното, отказвайки се от хубавото, за да освободя място за прекрасното.

част 5 - Пенсионер по щастие

От 1ви март 2015 съм безработен. Шегувам се :)) така ме водят в бюрото по труда, където бяха потресени след като на въпроса "как се чувстваш като безработен след 9 години в една фирма...а аз отговорих "Все по-добре!, но не съм безработен, а свободен, свободен да търся себе си." Изгледаха ме с онзи леко объркания поглед особено след добавката от моя страна, че някои се пенсионират по болест, а аз по щастие :)
Заветната сутрин... Събудих се около 10 без 15 сутринта, беше сряда, работен ден. Опаа! НЕ беше работен ден...въпрос в главата от умът "трети март ли е?" , отговор "вчера беше" в отпуска ли съм?да не съм се успал?!  НЕ сбъднах една стааара детска мечта, защо не и най-старата, а именно... Може би съм бил на 3-4 годинки, когато сутрин нежно ме будеха мама или баба, за да ставам да ходя на детска градина. Още тогава си пожелах да не ставам по часовника на алармата, а с биологичния такъв. Кому е нужно, ако няма неотложни сутрешни ангажименти да се става с АЛАРМА, пищяща ДО главата ?!? Без мен, моля!
Разбрах, че съм свободен и че да си свободен е многоизмерно понятие, за което е трудно да се даде рецензия за сега, но бях решен да я обясня поне за себе си.
Започнах да разполагам с цялото си време. След няколко седмици в които се чувствах първо отпускар, а после, като в лятна ваканция разбрах, че съм сбъднал още една съкровена мечта, а именно да разполагам с времето си. Спомних си, че свободата е многоизмерна и осъзнах, че всъщност един от аспектите е свободното време, а аз разполагам с него. Прекрасно е да се будя от само себе си, да благодаря за това, ставайки да пусна да се топли вода за чай или кафе и да играя гимнастика. Все пак трябва да се събуди и тялото, разбира се Винаги с приятна музика! Денят се нарежда сам, според настроението, възможностите предоставени от живота и направените от мен избори. Вечер си лягам когато ми се преспи, независимо дали е 10 часа преди полунощ или 4 след. 
Така всеки ден е чудесен, когато започва с песен, после всеки избор е лесен.
Будя се, нямам план, творя, мечтая, пътувам
и на живота неспирно се любувам.
Преследвач съм на мечти.
Ловя ги аз, значи можеш го и ти.