За някой Приказка, за други Реалност

...изминаха няколко дни , но емоцията от неделя и от Изгряващ Рожден Ден на групата Lilsun - Стъпки към себе си все още бушува както в моето сърце, то така и в тези на цялата вярна дружина. И без да съм се чувала с всеки един от тях, го ЗНАМ и усещам.
***
Как започна всичко?!
От едно слънчево момиче, събрало в себе си толкова много, че е трудно да се опише, но задължително трябва да се изживее. Това е Лилия Иванова, едно същинско СЛЪНЦЕ. Тя всяка неделя посреща изгрева с група сладури. А аз сигурно от година се каня да отида и ...оправданията валят като из ведро. И ето, преди седмица отидох за първи път. Беше ВЪЛШЕБНО. А изминалата неделя бе и рождения ден на Изгревите - е, как да не отида?!
***
Легнах в 03:40ч. станах в 5:00ч. Погледнах през прозореца - всичко беше покрито от бял пухкав снежец. Изчистих колата, заредих я и се запътих да взема една прекрасна млада дама heart emoticon Iva Bozhkova heart emoticon от спирката на метрото и заедно да поемем към своето приключение. Надали някоя от нас е осъзнавала какво изобщо ни предстои и в най-смелите си мечти.
Унесени в приказки и истории, не обръщахме особено внимание на снежната картина покрай нас. Да, сняг. Да, вали. Ама ние сме с Мая (моята кола), с готини гуми, изобщо не сме си помисляли за вериги. Е, да ама снегорините явно още са спинкали и очевидно нашата ентусиазирана група беше тръгнала твърде рано, за да очакваме пътят да е подходящ, за да бъде преминат успешно. И както си бърборкахме сладко сладко на един десен завой Мая леко пребоксува и спря. А на такава настилка в такова време спреш ли - тръгването е граничещо с невъзможно. Е, ние разбира се опитахме. Малко назад уж за засилка, но на тези баири каква засилка.
След доста кратко време зад нас се появиха още от групата. Някой с BMW-та като Anton Todorov се бяха подготвили с вериги, но както по-рано споменах, ние бяхме над тези неща. Докато той слагаше неговите, още една японка (маздичка) се появи зад нас и...също спря насред нищото. От колата се разнесе звънкото гласче на Ilka Antonova, което веднага ми сгря душата и извади най-най ама най-готината ми усмивка в този мрак, насред гората със закъсалите коли.
За кратко време се понасъбрахме доста коли от групата. Някой продължиха напред с набралата от тях инерция, други спряха пътя си около нас. В крайна сметка, след няколко телефонни разговора, след мъмренето на едни мъже, вероятно отговарящи за пътя там, решихме да върнем част от колите в Драгалевци и да се качим нагоре само с джипове и тези, които имаха вериги.
Като шофьор да ви призная, не е много готино да паднеш по гръб и да си върнеш твоята кола, за да се возиш в друга, все едно твоята за нищо не става. Малкоооо си е удар под кръста, ама нали сме решили да направим парти изненада. Слязохме, оставихме колите, понагъчкахме се доста стабилно, попренесохме тайно някой чанти тук там. И хайде, отново нагоре.
Аз имах удоволствието да се возя при Kiril Georgiev- прекрасен шофьор и невероятен човек с много таланти.
Тъкмо си мислехме как, ето след малко ще сме горе и ще си посрещаме слънцето. И на поредното завойчесто място - хоп, няколко коли. Коя в преспите сняг, коя спряла да помага, коя спряла да гледа. Спираме и ние. Слизаме и се почва веселбата. Положението не беше особено розово, но пък настроението беше много приповдигнато. Дали не си давахме сметка колко е сериозно положението или просто не допускахме негативизма да ни обхване (сами решете).
На това незнайно за мен място. На сред гората, между началната и крайната точка на нашето пътуване - постояхме дота дълго време. Заниманията ни бяха разнообразни. От щурави селфита, весели снимки, замяргане със снежни топки, скачане в снега, пиене на греяно винце, до бутане и тегленене на няколко автомобила. С една дума ВЕСЕЛБА. В крайна сметка с общи усилия се справихме с критичната ситуация. Покрай нас минаваха множество мощни джипове, които се изкачваха до Алеко и толкова много бързаха за работа, че си бяха забравили човещината някъде и само ни се караха. Едва ли не, как не ние срам, че сме закъсали и да се махаме колкото се може по-бързо. Явно не им хрумваше, че от нашите пари и нашата консумация, са техните заплати.
След като всички бяха вече в движение, отново тръгнахме нагоре. Някой от нас походиха пеша, за да може джиповете да качат останалите и после да се върнат за нас. Ех, няма така прекрасна разходка. Бяхме 4ма луди, насред нищото + Фреди (прекрасното хъски на Лили, което ми бе поверено на мен heart emoticon ). И с усмивки и закачки лека полека се приближавахме към хижата. Някой от нашата луда дружинка, не се притесняваше от метеорологичните условия и тяхното влияние на техниката им и смело запечатваше прекрасните ни мигове в този бял разкош. Atanas Kumanov , момчето, което много точно нацелва моментите.
По някое време и нас ни забра нашето прекрасно джипче. Стигнахме до хижата и разбира се и там трябваше да бутаме този и онзи, за да може да паркираме и най-сетне да идем на топличко. Ние вече толкова бяхме набрали инерция и така се бяхме сработили, че бяха необходими просто малко координация на силите и за броени минути оправихме и там положението. И вече с победоносни усмивки се устремихме към топлата хижичка. Влязохме с гръм и трясък, пренаредихме масите, за да може да се съберем всички, а и все пак рожден ден чествахме - трябваше да е нещо по-различно, по-специално.
Няколко маймунчета от нашата луда дружина се съблякоха и докато се усетим вече танцуваха из снега. Скачаха, плуваха, летяха из него - радост за сърцето и очите.
И не щеш ли, докато ние се възхищавахме на ентусиазма на нашите другари, от хижата дойдоха да ни четат "морал". Колко е неприлично това ! Ама как така не ни е срам! Имало било деца !
Ами, да, има. Има и начин да им се обясни, че това е каляване на тялото и волята, но явно не всеки може да го разбере това. За някой хора възпитанието на младото поколение трябва да протече под стъклен похлупак в инкубационна среда, но това е една друга дълга и не много приятна тема, която сега няма да засягаме. С две думи - СКАРАХА НИ СЕ! Ние отговорихме с усмивки и ги успокоихме, че ей сега нашите момци ще се облекат, да не се притесняват.
Вместо да кажат, ето една топла супичка, чайче за момчетата за смелостта. Нищо де, ние пък им сипахме греяно винце, ракийка и всеки започна да вади вкуснотийчки чудесийки от раниците. И за миг атмосферата в хижата бе преобърната на 180 градуса. Започнахме с песни, танци, веселби.
Леко, леко се измъкнахме няколко човека и с много обич, благодарност и с възхищение към Лилсънчето й приготвихме няколко скромни изненадки. Не знам дали сме успели да пресъздадем и частица от щастието, което тя е посяла в нас, но се надявам. ТЯ ГО ЗАСЛУЖАВА!
И така, поседяхме, похапнахме, поговорихме си, пощуряхме постоплихме се ама идеята, че сме в хижата, а нашето вълшебно дърво си стои сам самичко и ние не сме отишли да го поздравим, човъркаше всички ни. И докато се усетя, някой каза "Хайде" и всички започнахме отново да се обличаме и да се готвим за една малко по-различна разходка. Още от предните дни бяхме подготвени, че ще има вятър със скорост 75 метра в секунда и че положението в планината не е за подценяване.
Облякохме се, грабнахме знамената, които имаме благодарение на нашия войвода Sasho Gatev (един мъж, една планина, една стихия от енергия, огън и какво ли още не. Един човек, който се гордея че познавам ) и хайде навън. Пътека нямаше. Но по този път повечето са минавали десетки пъти, а и сърцата ни знаеха пътя. Момчетата, които бяха облечени с подходящи зимни екипи отидоха най-отпред - Denislav Cholakov, Anton Todorov и Rumen WakeUp държащ байрака. Те бяха героите, които проправяха пътечката, което ние отъпквахме след това. В колонка по един, с шалове и шапки, криещи лицата, ни с горящи от очакване очи, ние тръгнахме. Един след друг, един след друг. Бавно се движихме, стъпвахме внимателно. Е, не мина без пропадания и падания в снега. Но си помагахме. От време на време спирахме, защото вятърът наистина го налагаше, след което отново поемахме. Чуваха се песни, викове и глъч и настроението беше на ниво, въпреки времето и снежната стихия, която ни поглъщаше. Всеки забил глава надолу, гледайки внимателно другарчето пред себе си. От време на време утихвахме и се чуваше само медения звън на чановете, които бяхме окачили по себе си. Но не спирахме да вървим. НЕ СЕ ПРЕДАВАХМЕ !!!
Ще излъжа, ако кажа, че не ми мина през главата мисълта за топлата хижа, камината и възможността да си бях останала там. Вероятно не само аз съм си го помислила, защото преходът си беше сериозен. Но пък бяхме ЗАЕДНО и това беше най-важното. Имахме цел и щяхме да я постигнем на всяка цена.
Аз имах време да помисля за хората там, за това какво ми се случва, къде съм и че животът ми в някакъв момент би зависи изцяло от хора, някой с които за първи път се виждам. И въпреки всичко, чувствах всеки от тях толкова близък. Имах им доверие, повече от колкото на някой приятели и познати, с които си пия кафето всеки ден кафето. Не знаех колко път остава до вълшебното дърво, но бях убедена, че ще стигнем до него всички ЗАЕДНО с огнените си сърца и слънчевите си усмивки.
И, ДА, СТИГНАХМЕ !!! Стигнахме до нашето дърво. То си стоеше сам самичко в тази снежна виелица и ни очакваше с цялата си прелест и великолепие. Всички се скопчихме за него. Кой върху него със знаме в ръка, кой до стеблото му, но всички се докоснахме до него. Пожелахме си обещания, които да сбъднем, за които да се борим, които да създадем. Защото ние не сме от хората чакащи нещо от някъде и го доказахме. Ние си поставяхме цели, за да ги постигнем ЗАЕДНО.
Емоцията там бе толкова силна, че дори богатството на прекрасния ни роден език и моята любов за игра с думите, няма да са достатъчни, за да го опиша подобаващо. Това е нещо, което просто трябва да се изпита!!!
Щастливи от достигнатата цел забравихме и за студ и за вятър и се започна отново с песните, игрите, въргалянето в снега и разбира се снимките. Снимките, с които се надявам поне малко да запалим искрици в сърцата на тези, които не бяха с нас в този миг.
След което отново тръгнахме по вече създадената пътечка ЗАЕДНО от нас. Всички имахме заслуга за нея, някой по-голяма, други по-малка, но всички заедно я създадохме . Аз държах знамето, когато изведнъж Вятърко го хвана в своята мощна прегръдка и го изтръгна от кола, на който то се вееше. Понесе го в своя вихрен танц. И тогава едно от нашите лъвчета Бранислав Петров се хвърли за него в снежното море. Стигна го и отново ни върна голямото знаме. Макар доста от нас да носеха други знамена, самата идея, че ще позволим някой да ни вземе нещо толкова важно и значимо за нас, за миг сряза сърцата ни. Но щом има желание, цел и обич в сърцата - невъзможни неща няма !!!
И така, пътят на връщане мина неусетно. Закачките бяха още повече от на отиване, песните бяха по-силни, настроението бе още по--приповдигнато, защото ЗАЕДНО СЕ СПРАВИХМЕ, достигнахме целта си.
Върнахме се отново в топлата хижа, която вече бе пълна с хора. Седнахме да отпочинем, да хапнем нещо сгряващо тялото ( някой се сгряха много стабилно с красивите, миниатюрни и отровни от лютост чушлета на Denislav Cholakov ) . Побъбрихме за приказното ни приключение. Посъбрахме сили и се натоварихме отново по колите и тръгнахме надолу, към реалността.
Спускайки се от Витоша имахме прекрасна гледка на огряната от слънчевите лъчи София, която виждахме така детайлно и чисто. Вятърко бе издухал всичкия мръсен въздух далеч далеч и ни даваше възможност да се насладим на тази чудна картина.
Неусетно времето бе отлетяло и трябваше да се разделим. Всеки да се прибере в неговия си дом, да се захване с неговите си задължения. Всеки от нас носеше и все още носи от тази енергия, която заедно създадохме там горе, насред нищото, насред снежната виелица. ЗАЕДНО направихме това и можем още много много повече. Просто трябва да си помагаме, да си вярваме и никога да не губим надежда за по-добро.
Много българи са навели глави, но не ходят напред а всъщност са спрели на едно място. Е, ние не сме от тях. Всеки от нас си има своя свят, своите каузи, своите цели и си ги гони. Всеки от нас ходи с високо вдигната глава и се гордее, че е БЪЛГАРИН, всеки от нас цени и обича родината си. Ние не се оплакахме горе от трудните моменти, не се оплакваме и в ежедневието си от перипетиите, които срещаме. Борим се с тях и продължаваме напред ЗАЕДНО heart emoticon
Обичам ви, банда heart emoticon Радвам се, че ЗАЕДНО го направихме. Радвам се, че имам щастието да се докосна до толкова различни и прекрасни хора като вас. Не съм тагнала всички, защото нямам фейсбуците на всички, а и съм руса и шанса да пропусна някого е голям. Но ние, които бяхме там горе, си знаем кои сме.
НЯМА ПО-ПРЕКРАСНИ ОТ ВАС!!!

Гордея се с това, което направихме и ни очакват още купища приключения през новата година.

***
това беше една приказка, която за някой е неизменна част от тяхната реалност, за други е недостижим блян, защото са прекалено силно оковани от разни предразсъдъци и всевъзмони дурги ограничения. Всеки сам избира какво да прави с живота си, НИЕ ИЗБИРАМЕ ТОЙ ДА Е НЕПОВТОРИМ И ИЗПЪЛНЕН С МИГОВЕ, СПИРАЩИ ДЪХА - и ако за много от вас това е клише, което споделяте по стените си, то за нас е част от живота ни heart emoticon
Lilsun Feerie - нашата магия, нашето приключение!

 

Автор:

Елизабета Велчевска