Мантрата:

По-сияйно от Слънцето,

По-чисто от снега,

По-фино от етера

Е Себето,

Духът в сърцето ми.

Това Себе съм Аз,

Аз съм това Себе.

Тази мантра, тази сентенция всяка сутрин ни въздига до нашия висш Аз.

Такива афоризми не се измислят произволно, а са извлечени от духовния

свят. В тях се съдържа много повече от онова, което обикновено се

мисли. За тях се мисли по правилен начин, ако се предпоставя, че човек

никога не може напълно да проникне до край в тяхното съдържание, а

винаги може да намира още нещо в тях, колкото повече се задълбочава в

тяхната същност. Ето защо в Езотеричната школа могат да се дадат само

указания за това, как човек да търси тяхното съдържание. Няколко

указания ще бъдат дадени сега, както следва:

По-сияйно от Слънцето

Ние виждаме заобикалящите ни предмети само когато са осветени от

Слънцето. Онова, което ги прави видими, са слънчевите лъчи, отразени

от предметите в окото на наблюдателя. Ако нямаше светлина, обектите

нямаше да са видими. Те стават видими само чрез тази външна светлина.

Така е във физическия свят. Една светлина “по-сияйна от Слънцето”

трябва да свети на човека, за да може да вижда душевните и духовните

същества и духовните неща. Тази светлина не идва от някакво външно

слънце. Тя произтича от светлинния извор, който ние запълваме в самите

себе си, когато търсим и намерим вътре в душите си висшето, вечното

Себе. Висшето Себе е от друг произход, различен от произхода на нашето

нисше Себе. Нисшето Себе възприема всекидневното ни обкръжение.

Ала всичко, което се намира в това всекидневно обкръжение, е

възникнало някога си и един ден ще премине и няма да съществува. Ето

защо и нашите възприятия от него имат само временна стойност. От

такива възприятия и от нашите мисли относно тях се изгражда нашето

преходно Себе. Всички нещо, които стават видими поради Слънцето,

някога не са съществували и някой ден отново няма да съществуват.

Слънцето също се е появило в дадено време и също ще изчезне някога.

Душата обаче тъкмо за това съществува, за да познае вечното в

преходните неща. И когато самата Земя вече няма да я има, душите,

които са я населявали, още ще съществуват. И онова, което тези души са

преживели на Земята, ще го отнесат другаде като спомен. Както ако

някой ми е напра вил някакво добро. Постъпката преминава, ала това,

което той е посадил в душата ми, остава. И връзката на любов, която така

ме е свързала с него, не преминава. Всичко, което преживяваме, винаги е

източник на нещо трайно в нас. По този начин самите ние поемаме

трайното от нещата и го пренасяме във вечността. И когато един ден

хората бъдат пренесени на съвсем друга сцена, те ще отнесат със себе си

онова, което са събрали тук, и техните дела в новия свят ще бъдат

изтъкани от спомени за стария свят. Защото няма семе, което да не дава

плод.

Ако с някого ни свързва любов, тогава тази любов е семето и ние ще

изживяваме плода през цялото бъдеще. Така в нас живее нещо, което е

изтъкано с божествената сила, която свързва всички неща заедно във

вечната тъкан на Вселената. Това “нещо” е нашето висше Себе. И то е

“по-сияйно от Слънцето”. Светлината на Слънцето осветява човека само

отвън. Моето душевно Слънце осветява човека отвътре. Затова то е по-

блестящо, по-сияйно от Слънцето.

По-чисто от снега

В себе си всяко нещо е чисто. То става нечисто само когато се съедини с

нещо, което не би трябвало да се съедини с него. Водата сама по себе си е

чиста. Мръсното, което замърсява водата, също би било чисто, ако беше

само, ако не би се съединило по неправилен начин с водата. Въгленът сам

по себе си е чист. Той става нещо мръсно, ако по неправилен начин се

съедини с водата. Когато водата възприеме собствената си форма в

снежни кристали, тя отделя от себе си всичко, което неправилно се е

съединило с нея. Така и човешката душа става чиста, ако тя отдели

всичко, което по неправилен начин се е съединило с нея. А на душата

принадлежи божественото, непреходното. Всеки идеал, всяка мисъл за

нещо велико и красиво принадлежи на вътрешната форма на душата. И

когато тя медитира върху такива идеали, върху такива мисли, тогава тя

пречиства себе си, както водата се пречиства, когато се превърне в

снежни кристали. И понеже Духът е по-чист от всяко вещество, така и

“висшето Себе”, тоест душата, която живее във висините, е по-чиста от

снега.

По-фино от етера

Етерът е най-финото вещество. Обаче всяко вещество все пак е по-плътно

по отношение на душата. Не плътното е трайното, а “финото”,

“ефирното”. Камъкът, който считаме за вещество, отминава като

вещество. Ала мисълта за камъка, която живее в душата, остава. Бог е

мислил тази мисъл и от нея е направил твърдия камък. Както ледът е само

сгъстена вода, така камъкът е само една сгъстена мисъл на Бога. Всички

неща са сгъстени мисли на Бога. “Висшето Себе” обаче разтапя всички

неща и тогава в него живеят Божиите мисли. И щом като Себето е

изтъкано от такива Божии мисли, затова то е по-фино от етера.

Духът в сърцето ми

Човекът е разбрал нещо само тогава, когато го е схванал със сърцето си.

Умът и разумът са само посредници за възприятията на сърцето. Чрез

интелекта и разума ние проникваме до божиите мисли. Но ако при

добиваме мисълта по този път, трябва да се научим да я обичаме. Бавно,

малко по малко човек се научава да обича всички неща. Това съвсем не

означава, че човек трябва да привързва сърцето си без разлика към

всичко, което среща, тъй като нашето преживяване първоначално е

измамливо. Но ако човек си направи труда да проучи едно същество или

един предмет до неговата божествена основа, тогава той започва също

така да го обича. Ако пред мен застане един порочен човек, аз не трябва

да обиквам неговата порочност, защото в такъв случай ще направя

грешка и никак няма да мога да му помогна. Но ако размисля върху това,

как този човек е стигнал до тази порочност и ако му помогна да се

освободи от своя порок, тогава аз му помагам, а самият аз достигам до

истината. Навсякъде трябва да търся как мога да обичам. Бог е във всички

неща, ала божествеността в дадено нещо трябва първо да я потърся. Не

трябва направо да заобичвам външния вид на едно същество или на един

предмет, тъй като това е измамливо и тогава лесно мога да заобичам

неговата грешка. Но зад всяка илюзия лежи истина, а истината човек

винаги може да обича. Ако сърцето търси любовта към истината във

всяко същество, тогава в сърцето живее Духът, “Духът в сърцето”. Такава

любов е дрехата, която душата трябва винаги да носи. Тогава самата

душа втъкава божественото в нещата.

* * *

Участниците в Школата трябва да използват някои от своите свободни

минути, за да свързват такива мисли с божествените мъдри слова, които

са ни дадени от посветените вследствие на неизмеримо голям жизнен

опит. Никога да не мислят, че напълно са разбрали една такава сентенция,

а винаги да предпоставят, че в нея все още се крие твърде много повече,

отколкото това, което вече са открили. При такова настроение на мисълта

човек постига чувството, че във всяка истинска мъдрост се намира

ключът към безкрайността и чрез това чувство човек се свързва с

безкрайността.

* * *

Не е въпросът да се медитира върху много изречения, а да се остави

малкото да живее отново и отново в притихналата душа.

По време на медитацията човек трябва малко да размишлява, а спокойно

да остави да му въздейства съдържанието на изреченията, върху които

медитира. Извън медитацията обаче, в свободните моменти през деня,

трябва да се връща към съдържанието на изреченията и да види какви

размисли може да извлече от тях. Тогава те стават жива сила, която

навлиза в душата и я прави силна и могъща. Защото когато се свърже с

вечната истина, самата душа живее във вечното. А когато душата живее

във вечното, тогава висшите същества имат достъп до нея и могат да

вложат в нея своята собствена сила.

Из Събр.съч.245 Указания за ез.обучение // Copyright издателство Даскалов

ОБЯСНЕНИЯ, ДАДЕНИ В ЕЗОТЕРИЧНИ УРОЦИ
Езотеричен урок в Берлин на 24 октомври 1905
Единствени бележки на Рудолф Щайнер за езотеричен урок